Във Варна бе представен новият преглед на родната здравна система, публикуван в Европейската обсерватория за здравни системи и политики. Анализът е дело на екип от катедрата по икономика и управление на здравеопазването в МУ-Варна. За слабостите на системата, необходимите реформи, търсенето на решения и финансирането пред БТА говори доц. Антония Димова, член на екипа, изготвил анализа. Тя има образователна и научна степен "доктор" по научната специалност "Социална медицина и организация на здравеопазването и фармацията" и специализации от Университета Джорджтаун във Вашингтон, САЩ; здравен мениджмънт, болнично управление, финансиране на здравеопазването, качество и сигурност на пациентите в Испания, Швейцария, Холандия, САЩ, Словения, Хърватия и България. Сертифициран "Одитор на система по качеството". 
Доц. Димова, вече 25 години има специалност "Здравен мениджмънт" в България, но управлението на здравната система като цяло все още търпи критики. Защо се получава така?
Академичната специалност стартира във Варна и то в години, когато самото словосъчетание бе непознато у нас. За тези 25 години напредъкът е осезателен - развиваме специалността, много хора преминаха обучение и днес заемат различни позиции в здравната система не само у нас, а и в чужбина. Това, което ни липсва в България, е цялостна политика за управление на здравната система и на отделните субекти в нея. От една страна имаме субективен фактор - не всички хора на управленски позиции познават тънкостите на здравния мениджмънт. Дори да са преминали някакъв курс, това е недостатъчно, задълбочените знания могат да се получат само с магистратура по специалността. Обективните фактори са, че в системата имаме много пропуски, които се дължат на неефективното организиране и финансиране. Тези фактори оказват еднакво влияние върху всички лечебни заведения, независимо дали са управлявани от компетентни хора или от такива с по-малък опит.
Точно тези фактори анализираме в най-новото издание на Европейската обсерватория за здравни системи и политики. Според нас основните предизвикателства са ефективността и стабилността на финансирането едновременно с гарантиране на качеството в здравеопазването. За здравното състояние на населението констатираме изключителни неравенства в страната - има огромни разлики в градовете - малки и големи, селата, дори между отделните области. Неравенства има и в достъпа до здравната система. И всичко това идва от неефективната й организация и недобрата ефикасност на финансирането. Отчитаме, че в страната ни има подобрение на някои показатели, но изоставаме много от средните за ЕС. Например по детска смъртност, продължителност на живота, смъртност от определени заболявания. Констатираме още, че по различните показатели ножицата между България и останалите източноевропейски страни непрекъснато се разтваря - подобренията при тях са много по-съществени от тези у нас.
Само парите ли са проблемът? Всяка година от държавния бюджет се заделят все повече средства за здравеопазването, но паралелно с това и недоволството на хората расте. Защо се получава така?
Това разминаване е един от сигурните белези, че не се изразходват ефикасно парите, с които разполагаме. Което означава, че основният проблем не е размерът на финансовия ресурс, а начинът по който се изразходва.
От много години екипът на Катедрата по икономика и управление анализираме тези процеси и многократно сме правили това заключение - ако българската здравна система не бъде структурирана и финансирана така, че да се изразходват ефикасно парите с гарантирано качество, колкото и пари да се налеят, все едно ще пълним каца без дъно.
Какъв е изходът в такъв случай?
Няма еднозначно и еднократно решение, трябва да бъде взет комплекс от мерки. За мен в основата стои гарантиране качеството на здравеопазването - да бъдат създадени стандарти на базата на съвременните постижения на науката и те да бъдат задължителни за всички лечебни заведения според тяхната специфика. А на основата на тези стандарти да бъде направено реално остойностяване на медицинските услуги.
Как може да бъдат сравнени една малка болница и една университетска?
По никакъв начин, но не е и необходимо да ги сравняваме, защото те имат различни функции. Една голяма университетска болница извършва много широк набор медицински дейности, включително високоспециализирани, които трябва да отговарят на съвременните стандарти за качество, но не по принцип, а за всеки пациент, който влезе. В малките болници този обем дейности го няма. Но трябва да има гаранция, че каквито и видове медицински услуги да предлагат, те ще бъдат качествени.
През последните години много се инвестира в апаратура, в инфраструктура и имаме добра основа за постигане на качество. Това, което ни липсва, е регламентация на дейностите. Имаме специалисти и апаратура на световно ниво, но е въпрос на късмет, когато пациентът постъпва в болница, дали ще получи качествена помощ. Това е, защото няма управление на качеството, нямаме национална система, задължителни регламенти.
Ако бъде въведена такава система за качеството, няма ли за част от болниците да се окаже, че не бива да изпълняват определени дейности и да им бъдат орязани клиничните пътеки?
Ако едно лечебно заведение не е в състояние да гарантира качество, безопасността на пациента, по-добре е да не извършва дейност. Малките болници, както и тези, които са на отдалечени места, могат да осигурят качество на грижи, които са от първа степен необходимост за населението. Знаем, че населението е застаряващо, патологията се променя, знаем кои са най-разпространените хронични заболявания. Помощ тези хора могат да намират и в по-малки лечебни заведения, дори да не са болници.
А как стоят нещата с качеството на услугите при семейните лекари и в диагностично-консултативни центрове /ДКЦ/? Дали всички са на едно и също ниво?
Има много големи неравнопоставености, някои семейни лекари имат до 7 хиляди пациенти. Има населени места, където хората виждат доктора си два дни в седмицата. Трябва да се търсят организационни решения. Не е необходимо, не е ефективно, да бъде осигурен във всяко населено място семеен лекар. Но има организационни механизми, чрез които хората няма да остават без достъп до здравната система.
Ще дам пример с един варненски ДКЦ, който има филиал в малък град в региона. Лекарите, които работят в центъра, дават дежурства и в другото населено място. По този начин хората там не са лишени от специализирана медицинска помощ. Ако там бъде разкрита цяла структура - ДКЦ, няма да бъдат намерени специалисти, които да ходят ежедневно. И имайте предвид, че това не е проблем само у нас, има го в цяла Европа. Може да се дадат много пари на един лекар да работи в отдалечено, малко населено място, да му бъдат осигурени всякаква техника и апаратура. Но няма как да бъде построено училище за неговите малки деца или да му се осигури социалният живот, който би имал в големия град. Ето това е основната причина, поради която малките населени места остават без медицинска помощ, а не парите. Затова трябва да се търсят други, алтернативни решения. Например изнесени структури на ДКЦ, мобилни екипи. Всъщност, става дума за организация. Това вече е въпрос на управление, на мениджмънт.
Но имайте предвид, че да се обслужва цял регион не е по силите на едно лечебно заведение. Трябва да се търси решение на друго, политическо ниво - общинско или областно, защото няма нужда за всичко да се чака на държавата или на министерството на здравеопазването. Да, вече има добри примери за такъв тип медицинско обслужване в страната, но това не решава националния проблем. За това е необходима политика - да се очертаят нещата общо и по места да се реализират. Да бъдат ангажирани общините с тези политики. И пак да си го кажем - не всичко е пари, а организация, управление, визия.
Сега отново активно се заговори за реформи в здравеопазването, още вноски, застраховки и т.н. Каква е Вашата позиция по тази тема?
Вероятно има нужда повече от пари. Но не знаем точно от колко, защото не знаем колко реално струва да се извършва качествено медицинската помощ. Ето за това в основата са стандартите, на базата на които да се извърши остойностяването и да има гаранция за резултата. Това е точно обратен подход на това, което правим в момента. Сега натискът е преди всичко срещу ограничения финансов ресурс и се търсят начини за увеличаването му. А всъщност би трябвало първо да се изясни как и за какво се харчи в момента и когато се направят нужните организационни промени, да се изчисли колко не достига и откъде да дойде.
Искам да обърна внимание и на ролята на съсловните организации. Те следва да са водещи при регулиране качеството на медицинската дейност. Трябва да изработват стандартите, които да са задължителни. Научните дружества в рамките на Българския лекарски съюз да си изработят по специалности правила за добри практики /консенсуси/, които да бъдат задължителни за приложение във всяко здравно заведение. Да няма разлика например как е оперирано едно дете в една или друга болница, от един или друг екип. Ето това означава да има правила, по такива медицински стандарти работят онези държави, на които се стремим да приличаме.
Мила Едрева, БТА
Статията е с образователна цел и не може да замести консултация с лекар. При здравословен проблем потърсете помощ от специалист.
